Три мразовити дни в Родопите

Наближава времето, в което трябва да излезе втора част на книгата „България 200 невероятни места“. Не достигат зимни кадри. Започвам да следя времето по метода „Минчо Празников – синоптик или гадател?“. Трябва някакси да уцелим слънчево време в планината, ама да има много сняг, ама и да пече поне три дена, по възможност делнични. Неведнъж съм обяснявал защо не спори снимането в уикенда – народът плъзва по баири и села – гъста мрежа моторизирани туристи налазва цяла България. Издебваме времето и веднага се изстрелваме в Родопите, като предварително сме си направили сметка къде има повечко сняг.

Първа спирка – Цигов чарк на яз. Батак. Голям мерак имам да снимам острова зимъс. Липсата на вода го е превърнала в полуостров. Опитваме да направим нещо интересно, но за 15 минути гъсти облаци покриха небето и ни изгониха скоропостижно от гьола.

Язовир Батак

Язовир Батак

Обръщаме колата и поемаме нагоре към Беглиците и Широка поляна. Температурката – една интересна такава – минус 16 градуса (на сянка). Променливо е времето и облаците стягат в сивата си прегръдка и малките останали парченца синьо небе.  На Широка поляна е все така смуглаво времето. И тук не кълве. Лошо почваме, както винаги стартирам песимистично аз. Гимиите ми съвсем потънаха, когато застанахме над язовир Доспат и докато слезем и извадим техниката връхлетя из нищото снежна виелица. Рехава, ама запуши гледката към язовира.

- Тук вече ще чакаме да изпече – казвам аз на господа (Петър Крусев). Чакахме, чакахме, да се изчисти небето, да посинее, да изгрее слънце – не и не. Аз съвсем смачках разсада. Презполовихме деня, дето се вика цъфнали сме по икиндия насред Родопите, а времето не ни позволява да направим кадри.

- Петре, я давай да вървим в Доспат да обядваме – викам и докато кажа и скочихме. В Доспат, приятели, има една много сериозна кръчма – ресторант Орфей. Това е едно от местата, където двама души преяждат и не могат да направят 20 лева сметка. Останали са няколко такива местенца в България, но се броят на пръстите на ръката на невнимателен стругар! Пътьом минаваме покрай друга интересна забележителност. Току на входа на Доспат има една отбивка покрай пътя с няколко пейчици и изглед към язовира. На средата на този импровизиран парк е курдисан кафе-автомат. Сега, къде е голямата гъзария? Местните тинейджъри минават с колата, завиват в края на парка, доближават кафе автомата, смъкват прозореца, пускат монета и си вземат кафето без да слязат от колата. Нещо като оная американска простотия Макдрайв ли беше? Както и да е. Баба му все от прозореца на колата си вземала кафето. Михлюзи. Уважаваме подобаващо ресторант Орфей, наядаме се прекалявайки както обикновено, пием кафе, плащаме умопомрачителни 16 лева и завиваме остро наляво към Широка лъка.

Зимна приказка

Планът е начертан. Горната снимка е чертежа на плана (шегувам се). Ще се спи на Солища – на отсрещния баир срещу Гела. Селцето е сгушено в подножито на Пампорово на угледно място. И друг път сме спали там у Пищалов. Пътьом успяваме да уловим някоко кадъра, ей тъй колкото да не сме капо. Мръква. Денят е към своя край. Точно по това време в един отрязък от 15-на минути стават едни от най-интересните кадри – нощни снимки със синьо небе. Е тоя път вече хвърлихме дюшеша. Широка лъка затисната под дебел сняг, небето чисто. И като по поръчка един котарак беше минал под моста и оставил великолепна диря. Направил ми кадъра наготово дето се вика. Само алуминиевият статив не издържа борбата със студа и загина при минус 18 градуса. Счупи му се крака.

Зимна приказка в Широка лъка

Зимна приказка в Широка лъка

Пищалов е запалил каминката. Уютна механичка, червено вино и заслужена почивка след дългия преход. Тая вечер за втори път хвърлих дюшеш. Падна ми се леглото до комина. Е, на сутринта водата в къщата беше замръзнала, ама за сметка на това на мегдана има чешма с няколко чучура и огледало, тъй че ако дип нямате търпение да се обръснете може да опитате и там. Станахме рано да хванем изгрева над Гела, но не било писано. Джипката не ще да запали. Разгеле училищния микробус ни издърпа и я запалихме на скорост. Отправяме се към Гела.

Леден водопад

Гела е интересно село. Преди време фолклорната група от Гела, която се състои основно от възрастни хора, беше поканена на някакъв фестивал в Англия. От английското посолство им отказаха визи под предлог, че били наскоро сформиран ансамбъл с цел имиграция в Англия (:-))))))))))  бурен и зле въздържан смях) . Нашите хора, обаче, им го върнаха подобаващо. Сложиха една бариера в с.Гела и не пуснаха автобус англичани под предлог, че нямат визи за Гела. В крайна сметка англичаните издадоха визи и ансамбълът замина за Англия. И се върна. Не имигрираха (каква изненада). Снимахме в Гела и поемаме през Стойките към Смолян. Ей като се оцъкли онова ми ти небе. Като зацепил оня ти ми студ. 40 градуса разлика – в колата 22, навън -18. И тук даде времето и наспори пейзажа.

Решавам да се качим на Снежанка през лифта на Смолянски езера. Качваме се на седалковия лифт и поемаме нагоре. Седалков лифт при минус 18 е нещо като да се подхлъзнеш и да паднеж върху таралеж. Здрав студ и вятър бръсне отвсякъде. Но гледката е прекрасна. Качваме се в кафето на кулата на 2009 метра надморска височина. И …..   облаците пак закриха всичко. Тоя път чакаме докато се разсеят и отворят гледка. Поръчваме по една чорбичка, кафенце. Цените са леко като за трансплантация, но все пак мястото е неповторимо. След около час сме възнаградени щедро от времето и снимаме от панорамната тераса на кулата. Приказни гледки. Очите не могат да се наситят на красотата, която планината разкрива. Тръпки на гордост ме побиват, когато чувам  двама чужденци открито да изразяват възхищението си от това, което виждат. А вятърът бръсне като бай Митю берберина кога те бръсне на вересия – остро и на подплес.

Връх Снежанка и телевизионната кула

Поглед от терасата на телевизионната кула

Слизаме от кулата, лифтът ни отвежда отново до колата.

Петърчо прави някакви напъни да озвучи видеото, но не му спори нещо

Решаваме да отскочим до обсерваторията в Рожен и да поснимаме над Момчиловци. За съжаление пътят до Момчиловци през Рожен не е разринат. Завиваме няляво към обсерваторията. Застанал под кулата на големия телескоп се опитвам да се отдалеча колкото е възможно за да я заснема. Затъвам в снега до кръста. Трудно е да си извадя крака и да направя крачка напред. Залитам напред и започвам да лазя по лакти, защото внимавам апарата да не се намокри. 10 метра ми костваха неимоверно много усилия и време. Съзирам на площадката на кулата познат човек – Пенчо Маркишки. „Мараба бе адаш“ – провиквам се отдолу – „Е ли възможно да се качим при теб да направим по някой снимка за спомен?“ Качихме се в кулата и успяхме да направим няколко кадъра от панорамната площадка, която разкрива неповторима гледка към Персенк, Снежанка и източните Родопи. Адашът ни разведе до големия телескоп в обсерваторията. Изнесе ни кратка, интересна беседа. Днес ни върви. Вече съм забравил неуспеха от предния ден.

Кулата на големия телескоп обсерваторията Рожен

Поглед към Персенк

Големият телескоп в Обсерваторията Рожен

Взехме си довиждане и поемаме надолу. А сега накъде? Не знаем къде има сняг. На изток към Ардино ли да поемем? На запад към Ковачевица ли? Решавам въпроса за 2 минути. Звънваме на случайно избрана къща за гости в Златоград.
- Здравейте, имате ли свободни места? – питам аз все едно не знам, че във вторник един турист да има в Златоград и всички хотелиери го гонят из града да го заклещят евентуално да спи в техния хотел.
- Имаме, заповядайте – любезно ми обяснява домакинята.
- А сняг има ли -питам аз ей тъй небрежно.
- Ааааа, сняг няма, не бойте се, пътят е чист и сух. Пристигайте.
Ясно, няма да е в Златоград. Няма сняг там. Ниско е и е топло. Обръщаме обратно и диреткно към Ковачевица. Ковачевица е чудно село, но едно нещо винаги ме дразни, когато ходим там. Прехода през Ориндж Каунти. Така наричам аз оная циганска махала в подножието, пълна с абисинци, през която задължително минават всички преди да започнат изкачването към Ковачевица. Много цигани много нещо. Чаветата обикалят по пътя и не се отместват. Молиш се да не прибяга пред колата някое в последния момент. Много добре мога да псувам аз на цигански ами ако запъне колата да угасне? Да бягам бързо не мога, а и раницата с техниката 10 кила тежи. Пристигаме в Ковачевица и парен от сутринта спирам джипката на баир голям близо до едно самоходно шаси. Викам сабалям, ако не ще да разкладе, спускам я по инерция и ще запали. Ах, лековерен и наивен Пенчо Чуков. Ще видим какво става по-нататък в разказа. Отсядаме в „Бялата къща“. Посреща ни едно младо момче, любезен домакин. Приготви ни вечеря, пихме чудесно червено мелнишко вино. Не за друго ами да уважим Антонов ден. Нали съм от стара коза яре аз споделих какви проблеми с джипката сме имали сутринта. Разбрахме се, че ако на следващата сутрин не запалим ще му се обадим да ни помогнат. Сладки приказки до късно. Почивка след дългия ден. На сутринта пак -18 градуса. Джипката, милата …     пак не запали. Пуснахме я по инерция, баира свърши, не палим. Седи на средата на селото все едно сме пуснали котва. След половин час започва акция по разпалването на трактора (самоходното шаси) дето трябва да ни дръпне да запалим. Само да вметна, че тракторът няма акумулатор. И той не запали на скорост и започваме дружно да тикаме трактора. Един върви отпред и подритва предните гуми, защото луфтът в кормилната уредба е голям като мъката на братския севернокорейски народ по починалия вожд. Тикахме трактора една камара време, но не запали. “Я дайте да тикнем дружно джипа“ предлагам аз и след известни усилия поемам по нанадолнището към Горно Дряново. Успявам да го запаля на скорост и рязко минаваме по програмата „Болен – здрав носи“.  Връщаме се в селото, закачаме с едно въже трактора и започваме да го теглим. Запали и той и всички се оттегляме в кръчмата на заслужена почивка, топло кафе и сироп от свирчуйчина. Загубихме близо 2 часа, но нали успяхме да потеглим.

Село Лещен

Село Лещен

Поглед към Рила по пътя за Якоруда

Отбиваме се в село Лещен. Снимаме селото на фона на снежните върхове на Пирин. Гледката е неповторима. Преситени от снимки и доволни поемаме краткия път обратно към дома. Някакви си 330 км. няма да ги правим на въпрос. Прибираме се живи и здрави, доволни, че планината пак е дала достатъчно кадри. Пейзажът, приятели, е един такъв особен. Не идва сам при вас. Трябва да ходите да го търсите. А и да запалите една свещ да ви позволи времето да снимате.

Вижте още интересни снимки тук

6 Responses to “Три мразовити дни в Родопите”

  1. Готини кадри :-) и приятно написано.

  2. Nikolay Sirakov казва:

    Прекрасен разказ и страхотни снимки. Винаги сте ми били вдъхновение във фотографията.

  3. Kart казва:

    Хе хее цветущ както винаги… ама този път май ще трябва да дописвам и аз , че доста си съкратил емоциите от пътуването… ;)

  4. Liyana казва:

    Страхотни снимки, разкошни! Браво!

  5. Мдаааа ресторант Орфей …. Чудесни снимки !

  6. :) )))) Така де сега видях автора! Разбира се че ще са чудесни снимките:)))))

Leave a Reply