Йордановден в Калофер. Зимни пейзажи от Бузлуджа.

Йордановден в Калофер

Йордановден е прекрасен християнски празник. На всички е известно, че на този ден най-смелите скачат в ледените води за да се преборят за кръста. За любителите на фотографията Йордановден е неизменно свързан с хорото, което жителите на Калофер играят в ледените води на Тунджа. Много често Йордановден се пада в делничен ден и последните няколко години си хартисах само с мерака да отида, но тая година ми се удаде възможност и двамата с колегата ми Петър Крусев (kart) Потегляме в 4  сутринта през Шипка към Калофер.

Както обикновено минаваме през заветното място – капанчето на Дунавци. Мястото е кадемлия. Изяда се една чорба (шкембе или топчета) и гарантирано през деня ще има кадри. Ако се прибави и чесън с оцет вероятността за хубави снимки нараства експоненциално. Напомнете ми в някой друг пътепис да ви разкажа как сервитьорката ни обясни защо сместа от чесън и оцет, която седи на масата, е зелена. Хапваме разбира се, пием топло кафе и газ франко Калофер. Пристигаме в 6:30 сутринта. Защо толкова рано? Нека внеса малко яснота. Хорото в Калофер се играе в един плитък вир, обграден от едната страна с бетонна стена. Тъй като водата е плитка, около час преди да започне хорото се прави изкуствено завиряване за да се получи около метър и нещо дълбочина. Навалицата се струпва върху бетонната стена и на отсрещния бряг на реката. За да се направи кадър на играещите без да влизат кибиците в него се застава на едно мостче, широко не повече от 4 метра, плахо стъпило на двата бряга на реката. Както сами се досещате това мостче е заветна цел на цялото фотографско войнство, воглаве с фоторепортерите на повечето ежедневници. Хубаво ама там има място за не повече от 8-9 фотографа. „Абе кой ненормален ще кибичи на моста в 6 сутринта при минус пет градуса“ казвам аз на Петър.  Пристигнахме, паркирахме дизела и директно на моста.

О, чудо невиждано! Целият мост пълен с фотографи, които много по-отрано са заели изходни позиции. Хорото започва в 9 сутринта. Има няма някакви два часа и половина до старта, а места на моста няма. Обикаляме с Петърчето като пръскачка из лозе около вира, гледаме, мислиме ……   Абе на моста е мястото. Ами сега? Как да се класираме? Аз нали съм от стара коза яре (както обичаше да казва дядо ми) оформих корав план за правилно позициониране. Преминахме на другия бряг на реката и застанахме в края на моста. На гърбовете ни раници по десетина кила с техника. Застанахме с Пешо един до друг и започваме приятно разсеян разговор. До мен хилаво момиче с голям апарат в ръка. И тя място пази. Започвам прилагането на стратегията. Обръщам се с гръб към средата на моста (заветното място), понакланям се леееко назад и момичето отстъпва една крачица. Аз небрежно приплъзвам тяло, заемайки парченцето обетована земя и Пешо веднага уплътнява. Та значи за около час и половина, докато чакаме, стигнахме почти до средата на моста. Позицията е завоювана и започва голямото чакане.

Започна да се развиделява. Времето поомекна. Температурата се покачи около нулата. В далечината започна да се прокрадва звук от тъпан. Вълнението започва да се усеща. Въоръжени с по 2 апарата чакаме с нетърпение да видим наживо хорото. И наистина наживо усещането е друго. На Йордановден калоферци пеят песента:

Залюбила е Василка
Залюбила е Василка
йутдалеч два либовника,
йутдалеч два либовника,
Иван и Ставля, двамата.

Мощен тътен от десетки мъжки гърла раздира долината на Тунджа.  Тъпаните предвождат хорото, държат строго ритъма. Гайдите извиват високо, ваят мелодията на песента. Отвсякъде се присъединяват нови и нови хора в народни носии. Хорото бавно налива снага и се спуска по баира към брега на реката. Откровено казано трудно се сдържат сълзите в този момент. Съзли от гордост. Всичко е толккова истинско и хубаво.

Хоро в ледените води на Тунджа

По традиция кръстът се предава на най-малкия участник

Хорото се позабавя на брега и се насочва към отсрещния край където бързеят излива вода в горния край на вира. Там играчите слизат и нагазват в ледените води. Най-отпред водят свирачите и тъпаните. Десетки трибагреници раздират въздуха. Погледът ми неволно търси лицата на чужденците. Слисването е изписано на челата им. И те не вярват на това, което виждат. Неусетно започва трескавото снимане. Тук кадърът не пада лесно. Той вероятно ще излезе някъде сред стотиците натискания на спусъка на апарата. Хорото навлиза в реката. Отстрани започват да скачат във водите и хора, неудържали порива да станат част от този хубав, истински и мъжки ритуал. Апропо имаше и една жена на хорото. Във водата имаше около стотина души.

Много хора не издържаха и скочиха във водата за да се присъединят

Повече от половин час се виеше хорото в ледената вода

Сега е мястото да разбия един мит, който битува около това хоро. Не са малко хората, които мислят, че играещите издържат толкова врме в ледената вода, защото цяла нощ пият в кръчмата и сутринта сетивата им са притъпени. А как ще обяснят присъствието на неколцина десет-единадесет годишни деца, които наравно с големите издържаха над половин час в пронизващия студ? Това е силна воля.

Половин час продължи хорото в реката. После играчите излязоха навън и продължиха да свирят и пеят по пътя. В горния край на вира един малък българин получи името си Йордан и бе покръстен и потопен в ледената вода. Страхотен празник. Щастлив съм, че имах възможността да го съпреживея и заснема.

Хорото продължи и вън от реката

Седнахме да хапнем както му е реда и да се видим с колеги и съратници. На съседните маси репортерите извадиха лаптопите и започна трескаво изпращане през GPRS-те на снимки към редакциите на командировалите ги медии. Нас също не ни пропуснаха:
- Вие за кого снимате? – питаха ни на няколко пъти, виждайки големите обективи пред апаратите.
- Ами за националното радио – отговарям гордо аз.
Не може ли да снимаме ей така за удоволствие? Трябва ли непременно да е за някого?
Както и да е.  Видяхме се с хубави хора: Гецата (Гошо късмета), Данчето, Цончо Балканджиев, Сашо Иванов (дето снима България от птичи поглед). Пихме по вино и хайде обратно. Само да не си помислите, че тук привършва историята. Може ли прекрасен зимен ден да свърши на средата? Трябва да се изцеди докрай.

След кратки размисли решаваме да се приберем през Бузлуджа като влезем в паметника – чинията – както е придобила известност голямата зала на паметника. Ах, като си представя каква гледка се открива и кракът ми неволно натежава върху педала на газта. Изкачваме се до предела и поемаме вдясно по пътя, който води направо до паметника.

Бузлуджа

Само че по това време на годината пътят е засипан с дълбоки преспи. Спираме колата и продължаваме пеш нагоре. Времето е тихо, ясно и слънчево. Гледката е невероятна. Дразнят ме само ветрогенераторите. Аз имам особено мнение за попълзновенията на енергийната мафия. И те милите за екология се замислили и в името на природата изсекли гората на билото и боднали 10-на кола. Като плашила стърчат тия вятърничави (така им викам аз) диреци.  Колко енергия вадят от тях, а колко нещо са съсипали за да ги вдигнат там и да изградят инфраструктура за достъп.  Това е друга тема. Да не разваляме чара на късното следобедно слънце.

Ветрогенераторите

Поглед към Шипка

Поглед към Шипка

В далечината остава масивът на Триглав

Влизаме в чинията отстрани през един процеп и през бетонните останки право в голямата конферентна зала. Разрухата е пълна. Много жалко и нелепо.  Бодвам апарата централно позициониран срещу изстъргания образ на Тодор Живков (другите два лика – на Благоев и Димитров стоят непокътнати. А Димитров е не по-малък мискинин ако ме питате, но не са му изчовъркали мозайката).

Залата в паметника

Петър Крусев (kart)

В тоя момент в левия край на кадъра ми влиза човешка фигура. Вдигам очи и виждам фотограф, разпънал статив и снима. „Преча ли?“ – питам аз. Човекът ми обяснява на английски, че не разбира. Заговаряме се на английски доколкото е възможно и рабираме, че е французин, който е тръгнал да пътува из източна Европа и да снима разрушени монументални сгради. Хе, каква среща само. Питам го къде е отседнал и получавам изненадващ отговор. Човекът монтирал една дървена рамка с един дюшек в едно вехто Рено Еспас и два дена спал вътре с надежда да се оправи времето и да може да снима. Успокоявам се. Не сме ние най-лудите да газим снега за няколко снимки.
- Това Сталин ли е? – пета французинът.
- Не. Това е Енгелс – гордо заявявам аз. Останал ми е спомен от политическите кръжоци, които посещавахме задължително. Нали заради този Енгелс другарката Джагарова ме изпъди в седми клас от политическия кръжок. Зададох въпрос защо не се нарича Марксистко-Енгелски мироглед, а Марксистко-Ленински. И ме изгониха. И досега не знам защо, но Енгелс мога да го позная и на шарж във вестник Стършел. Успях да блесна още веднъж, когато французинът ме попита какво пише на тавана на залата. Е тук вече съм благодарен на учителката ми по френски в гимназията – Ирина Стайкова. Викам, чакай ще му го рекна на родния му език – „Пролетер дьо шак пеи юнийсе ву“ – Пролетарии от всички страни – съединявайте се. Ееееее падна му каскета на французина. То бива ерудирани фотографи в тая България, ама тез пък вече прекаляват. Разменихме по една визитка и поехме надолу. Отбихме се да видим и Реното, превърнато в подвижна спалня. Французинът попита дали има други такива паметници в България. Не в България ами в цяла източна Европа няма такъв паметник на такова място построен – разочаровахме го ние. Той пое за Румъния – ние за Дряново. Както се казва – „Шефът тръгва за Париж, а пък аз за Черепиш“.  Та и при нас така.

Из коридорите на чинията

На път към дома

До скоро и до нови срещи приятели. Много още има за разказване.

Вижте още интересни снимки тук

Leave a Reply